Ретро всекидневната: Как детството ми намери пътя си към RGB

Ретро всекидневната: Как детството ми намери пътя си към RGB

Историята на една разрастваща се колекция от видеоигри, един амбициозен проект за менкейв, един много упорит телевизионен експерт и онова малко кътче в Retro Gaming Bar, което означава за мен повече от почти всичко друго.

Не, жена ми не ме е изгонила!

Има една история за Retro Gaming Bar, която през годините се е появявала в немалко интервюта. Според нея колекцията ми от видеоигри била станала толкова огромна, че съпругата ми накрая ми казала да я изнеса от къщи, и така се стигнало дотам да отворя цял бар за ретро игри. Чудесна история. За съжаление не е вярна. Жена ми никога не ми е поставяла ултиматум, макар че предвид темповете, с които растеше колекцията ми, може би е трябвало. Истинската история е малко по-сложна и според мен значително по-интересна. Всичко започна с нещо много по-просто: исках си истински менкейв. Следях колекционери на ретро игри и създатели на съдържание, сред които Metal Jesus Rocks и Angry Video Game Nerd, и много ми допадаше идеята да имам специална стая, пълна с класически игри, оригинални конзоли и рафтове с картриджи, където всичко е свързано и готово за игра. Колекцията ми се разрастваше от години, особено с любимите ми игри за Sega Mega Drive, и рафтовете вкъщи постепенно отесняваха. Но не ставаше дума само за място за съхранение. Исках кът, където наистина да мога да се наслаждавам пълноценно на колекцията си, да каня приятели и да възродя поне частица от онова прекрасно чувство, с което откривах видеоигрите като дете. Истинско геймърско светилище. Това беше целият план. Поне през първите пет минути.

От къде почнахме

Как един менкейв неочаквано се превърна в бизнес

Колкото повече мислех за създаването на тази стая, толкова повече идеи започваха да ми хрумват. Ами ако вместо да се опитвам да събера всичко вкъщи, наема някое малко помещение? Можех да подредя конзолите, да изложа колекцията си и да каня приятели и когато ми се прииска да поиграем. Звучеше напълно разумно. После се замислих, че може би и други хора биха искали да идват. В крайна сметка едва ли бяхме единствените възрастни, които все още намираха старите видеоигри за толкова интересни. По онова време имах и доста повтарящи се игри в колекцията си. Ами ако направим малка зала за ретро игри, отворена за посетители, с магазинче, в което хората да могат да купуват и разменят класически заглавия? Ето, вече започваше да става интересно. Разбира се, ако исках да продавам игри, клиентите вероятно щяха да искат да ги видят в действие, преди да ги купят. Значи ми трябваше някакво универсално решение, с което лесно да демонстрирам различни заглавия. Може би някоя от онези мултиконзолни системи, като RetroN, вградена в специално проектирана маса? И така започна да се оформя идеята за гейминг масата на RGB. Но тогава ми хрумна още нещо. Ако една гейминг маса беше добра идея, нямаше ли десет гейминг маси да бъдат още по-добра? А и хората със сигурност щяха да искат да пият по нещо, докато играят. Значи може би ни трябваше и малък бар. А защо не и подходящ интериор, удобни места за сядане и още няколко неща... Вероятно вече се досещате накъде отиват нещата. Някак си напълно невинната идея да си направя менкейв вкъщи се беше превърнала в план за откриване на цял бизнес. Добре дошли в начина, по който работи мозъкът ми.

Ако ви е любопитно какво се случи след това, в останалите ни истории за създаването на Retro Gaming Bar разказвам за приключенията около проектирането на гейминг масите, намирането на подходящото помещение и изграждането на бара от нулата. Но една част от онази първоначална мечта така и не изчезна.

Все още исках да си имам менкейв. И този път щях да го споделя с всички.

Първият ретро кът. Е, донякъде.

Когато Retro Gaming Bar отвори врати, вече бяхме отделили място за бъдещата ретро всекидневна. За съжаление, както и с толкова много от първоначалните ни идеи, грандиозният замисъл и времето, с което разполагахме, не се разбираха особено добре. Първият вариант беше - да го наречем експериментален. Първоначално си представях, че през деня ще мога да върша основната си работа от бара. Щях да седя на бюро, да си работя и когато дойдеше време да отваряме, просто да отключвам вратите и да посрещам клиентите. Гениално, нали? Само че проектирането на мебелите около тази идея се оказа едно от най-непрактичните решения, които взех в рамките на целия проект.

Мултифункционалното Бюро

Бюрото, изработено по поръчка, не беше особено удобно за игра, а след като барът заработи пълноценно, на практика стана съвсем ненужно. И така си остана там: мебел, създадена специално за план, който не издържа сблъсъка с реалността. Скъп паметник на оптимизма. Освен това нямахме всички оригинални конзоли, които исках, нито дори подходящия кинескопен телевизор, който трябваше да допълни изживяването. Колекционирах предимно Sega Mega Drive и макар да имах богата колекция от игри и няколко разновидности на хардуера на Sega, за да пресъздам цяла всекидневна от 90-те, беше нужно много повече. Тук трябва да спомена Тодор Миролесков, който подкрепя RGB още от самото начало и ми помогна да намеря някои от липсващите неща, включително оригинален NES със Zapper, SNES и Game Boy. На практика той се превърна в моя доверен доставчик на ретро конзоли, да не говорим, че е и страхотен електротехник, който умее да ремонтира ретро техника. Първият вариант на къта все още беше далеч от това, което исках, и невинаги беше лесно да обясня това на посетителите. Те виждаха мебелите, рафтовете и колекцията, но не можеха да видят завършената идея, която все още съществуваше само в главата ми. Впрочем това се беше превърнало в повтарящ се мотив през цялото създаване на Retro Gaming Bar. Важното беше, че бяхме започнали.

Покупка по покупка

През следващата година и половина ретро всекидневната постепенно се развиваше. Тук някоя конзола. Там някоя мебел. Още една игра, още един аксесоар, още едно малко подобрение, което ни доближаваше до крайния замисъл. Вече бяхме научили страшно много от проектирането и изграждането на останалата част от Retro Gaming Bar, така че този път знаехме как стават нещата. Започваш с идеята. Рисуваш я. Работиш с интериорните дизайнери. Изготвяш подробни планове и триизмерни визуализации. После тръгваш на лов за всичко необходимо, за да я превърнеш в реалност. И точно това направихме — тръгнахме на лов. Но имаше една важна разлика между този проект и всичко друго, което бяхме изградили. Не исках поредния кът, който да прилича на останалата част от бара. Исках посетителите да попаднат в съвсем различна среда. Място, където съвременната барова атмосфера изчезва за миг и се озоваваш отново в българска всекидневна от 90-те. От онези стаи, в които седиш пред тежък телевизор, спориш с приятелите си кой е на ред и от време на време откриваш, че духането в картриджа се смята за приемлив метод за техническа поддръжка. Искахме да създадем VIP зона, но не в общоприетия смисъл на скъпи мебели и декорации с ексклузивен вид. Нашата представа за VIP беше малко по-различна.

Стая, в която можеш да се върнеш в детството си.

Някои мебели може да са нови, но спомените не са.

Когато започнахме да вдъхваме живот на окончателната концепция, автентичността ставаше все по-важна за мен. Шкафовете бяха проектирани по поръчка, за да създадат подходящата ретро атмосфера и същевременно да са удобни за излагане на колекцията. Но много от предметите около тях имат далеч по-лична история. Фотьойлите например бяха донесени от стара къща в българско село. Не бяха подбрани от някой модерен мебелен каталог, за да наподобяват стила на 90-те. Те наистина бяха преживели тази епоха. Поставката за списания принадлежеше на баба ми. Традиционните дантели дойдоха от Калофер, родния град на баба ми. Всеки, израснал в български дом през 90-те, вероятно помни почти свещеното значение на дантелените покривчици. Имаше ги навсякъде и често пазеха мебели, на които явно не им беше позволено да влизат в пряк досег с външния свят. А изложените гоблени в рамки бяха изработени от майка ми. Това не са случайни декоративни предмети, подбрани, за да създадат атмосфера. Те са малки късчета от историята на моето семейство. А после идва ред и на телевизора. Ох, този телевизор.

Телевизорът - JVC!

Експертът по телевизори, заради когото едва не ни забраниха достъпа до всички магазини

Кинескопният телевизор в нашата ретро всекидневна е същият онзи телевизор, който родителите ми купиха през 1998 г. за Световното първенство по футбол във Франция. Помня го съвсем ясно, включително малкия стикер с френския петел в горния десен ъгъл. Но още по-ясно помня как го купихме. Защото родителите ми явно бяха решили, че купуването на телевизор не е нещо, с което обикновените хора трябва да се захващат без професионална помощ. Взеха със себе си специалист по телевизори. Тук трябва да разберете, че бях дете, което отчаяно искаше нов телевизор вкъщи. Техническите характеристики не ме вълнуваха особено. Просто исках родителите ми да купят телевизор, за да мога да играя на него и да гледам телетекста. Специалистът обаче имаше други приоритети. Влизаше в магазина и започваше да свързва телевизорите с някакъв уред за тестване. После оглеждаше картината, проверяваше ъглите, търсеше дефекти в изображението и накрая обявяваше, че телевизорите са пълен боклук. Всичките. Без изключение. Помня как отново и отново обикаляхме магазините, аз се вълнувах, че най-после ще се приберем с нов телевизор, а после гледах как този човек методично съсипва репутацията на всеки модел в магазина. Явно изискванията му бяха толкова високи, че в един момент служителите в един от магазините едва ли не бяха готови да го изхвърлят. Бях съкрушен. Прибирахме се без телевизор и чакахме следващата доставка на модели, които може би, само може би, щяха да отговорят на очакванията му. Честно казано, мислех си, че никога няма да си купим телевизор. Но в крайна сметка купихме. И този телевизор остана с нашето семейство десетилетия наред. Сега стои в ретро всекидневната на Retro Gaming Bar, свързан с конзолите и игрите, които бяха толкова голяма част от детството ми. Чудя се какво би си помислил онзи специалист, ако знаеше, че телевизорът, за чийто избор положи толкова усилия, все още се използва през 2026 г. Иска ми се да вярвам, че би се гордял. Макар че, като го знам, вероятно само би погледнал картината и веднага би започнал да се оплаква от геометрията на изображението.

Съдържанието от YouTube е скрито.
Разреши го от - Настройки за бисквитките

Отвори го в YouTube

Не просто ретро хол. Моят ретро хол.

Това е частта от историята, която означава най-много за мен. Когато хората посещават Ретро хола, виждат колекция от класически игри, оригинални конзоли, телевизор с кинескоп, удобни кресла и интериор, който връща спомените за 90-те години. И точно това исках да усетят. Но за мен това място е нещо по-лично. Това е телевизорът на моето семейство. Това са вещи от домовете на родителите ми и на бабите и дядовците ми. Колекцията по рафтовете е плод на години търсене, откриване, събиране и съхраняване на игри, които истински обичам. Дори атмосферата е вдъхновена от стаите, които помня от детството си. Това не е музейна експозиция, подредена по списък с предмети, събуждащи носталгия. Нито пък е поредният менкейв, създаден само за да изглежда добре на снимки.

Това е моята всекидневна. Онази, която нося в спомените си от години и която най-сетне отново оживя, за да мога да я споделя с всички.

В тази идея има чудесно противоречие. Исках място, пълно със съкровища от света на ретро игрите, но не исках то да прилича на склад за колекционерски предмети. Исках игрите и конзолите да се вписват естествено сред мебелите, семейните украси и всекидневните вещи, които придаваха на онези стари дневни уюта на истински дом. С лека геймърска нотка — определено. Но и топло, познато и човешко. Защото спомените не са свързани само с игрите. Те са свързани и с това къде сме ги играли, с кого сме ги играли и как сме усещали живота тогава.

Година и половина по-късно най-накрая успяхме

Отне около година и половина след отварянето на RGB, за да превърна онова първоначално кътче в ретро хола, който си бях представял. Имаше и други проекти, които изискваха време, немалко практически трудности и обичайната безкрайна поредица от дребни подобрения, които някак се превръщаха в огромни начинания. Но за разлика от най-ранните ни експерименти, този път опитът беше на наша страна. Знаехме как да преведем една идея през проектирането и изграждането до окончателното ѝ осъществяване. Бяхме научили кои елементи изискват внимателно планиране, къде е важна помощта на специалисти и колко търпение е нужно, за да вдъхнеш живот на една идея както трябва. И когато най-сетне видях завършената стая, сред старите конзоли, познатите мебели, колекцията ми и онзи чудесен кинескопен телевизор, разбрах, че усилията са си стрували. Забавно е да си помисля, че всичко започна с идеята да си направя менкейв у дома. Вместо това създадох място, където всеки може да седне, да вземе оригинален контролер и да се наслади на частица от миналото. И всеки път, когато вляза в Retro Gaming Bar, настъпва един миг, в който онова кътче привлича погледа ми и ме връща право в детството. Не защото смътно напомня за нещо от 90-те. А защото толкова много от нещата в него наистина са част от моя живот.

Исках да си направя менкейв. Някак обаче се получи място за всички. И не бих искал да е другояче.

Ретро Гейминг Бар - Холчето

Разгледай още